А какво всъщност държите в ръцете си?
Оказва се, че „мистериозното животинче“ от снимката не е играчка, нито дизайнерска лейка, а пътен бензинов/парафинов нагревател за калайджийски поя̀лници – малка преносима горелка-пещ, използвана от тенекеджии, водопроводчици и автомобилни ламаринари от края на XIX век чак до 70-те години на ХХ века.
| Част | Функция |
|---|---|
| Резервоар-корпус | пълни се с бензин или керосин; при ръчно напомпване течността се изпарява и създава налягане |
| Форсунка/дюза | насочва огнения пламък хоризонтално към гнездото за поялниците |
| Две гнезда с дървени дръжки | в тях се пъхат големите медни човки (поялници), които трябва да се нажежат до ~400 °C |
| Скобеста „опашка“ | служи като дръжка при пренасяне, но и като протектор срещу прегряване на резервоара |
| Щуцер с лостче | регулира подаването на гориво и силата на пламъка |
Как се е работело с това чудо?
-
Пълнене и нагнетяване
-
резервоарът се пълни частично с гориво;
-
с малка ръчна помпичка (изчезнала при вашия екземпляр) вътре се вкарва въздух под налягане.
-
-
Предпламък
-
горелката се подгрява с няколко капки спирт;
-
когато металът се нагорещи, лостчето се отваря и струята гориво се самозапалва.
-
-
„Печене“ на медните човки
-
поялниците се поставят в наклонените тунелчета;
-
след 3-4 минути медната глава почервенява ‒ готова е за калай или припой.
-
-
Работа на обекта
-
тенекеджията изважда нагорещения поялник, запоява ламарината, връща човката обратно за нов цикъл.
-
Защо е била толкова ценна?
-
Независимост от ток – можела е да се ползва на покрив, в полето или край железопътен вагон.
-
Две човки наведнъж – докато едната работи, другата се нагрява.
-
Пламък без светилници – за разлика от откритата лампа на бензинова горелка, тук огънят е скрит в металния „корем“, което намалява риска от пожар.
-
Мобилната „кухня“ на занаятчиите – тежи ~3 кг, побира се в дървен сандък и влиза в употреба за секунди.
Любопитни факти
-
Първите модели са запатентовани от шведската фирма Primus през 1895 г. и бързо покоряват Европа.
-
В България към 30-те години калайджиите наричат уреда „паялна печка“ или „ламаринена печка“.
-
В резервоара има малко оловно „звънче“, което известява чрез тракане, че горивото привършва.
-
Дървените дръжки са от бук или липа ‒ леки и нечупливи, а пружинните рамена позволяват да се сменят само нажежените медни глави.
-
След появата на електрическите поялници уредът остава верен помощник при открито запояване на улуци, казанджийски казани и автомобилни казанчета до края на соц-епохата.
Как да го съхранявате днес?
-
Излейте остатъците от гориво, ако има.
-
Почистете бронзовите/месинговите части със смес от оцет и сол, изплакнете и подсушете.
-
Намажете резбите със слой машинно масло, за да не ръждясат.
-
Поставете го на видно място ‒ работилница, камина или рафт с ретро вещи.
Заключение
Следващия път, когато се натъкнете на подобна „желязна животинка“ с крачета, чучур и две загадъчни дръжки, ще знаете, че това не е фантастична чайничка, а „портативната електростанция“ на старите майстори – бензинова пещ за нагряване на медни поялници. Малък, но гениален инженерeн трик, който е стопил безброй килограми калай и е спасил още повече улуци, казани и кофи от протичане!
