Не изпускай тези оферти:
Мила ми българко. Мамо, сестро, приятелко… всъщност, няма значение. Животът на всяка една от нас е еднакво ценен. И го запомни добре, а искам да запомниш и следващите редове още по-добре:
Ако ти обичаш мъжа до себе си, това трябва да е най-големият подарък за него. Ако се прибираш скапана от работа, но въпреки това бързаш, за да му сготвиш любимото ядене за вечеря, той трябва да знае, че си неговата богиня. Ако си го дарила с деца, то той ти е задължен до края на дните си. Мога да продължа с примерите, но няма нужда, защото много добре знаеш какви ще бъдат те. А още по-добре трябва да знаеш, че нищо, което не е най-доброто, не е за теб. Но кое е още по-важно да знаеш:
Всеки има лоши периоди в живота си, всеки си носи кръста, всеки си има по някой-друг порок, което го прави човек, а не съвършен робот. Но има пороци, които не можем да прощаваме, защото те могат да ни костват живота. И докато можеш да избираш с кого да споделяш дните си, не прощавай непростимото. Защото цената на една любов не може да бъде един човешки живот. А и дори цената да не е живота ти, а само щастието ти, вярвай – пак е абсурдно висока.
Но колкото и да си повтаряме клишета, знаем че всеки ден някъде тук, то в България си е нещо като традиция, една от нас умира или просто не отива на работа, защото е засрамена и насинена.
От първото или поредно нападение на любимия си мъж. Защото сме приели, че щом те бие и ревнува, то със сигруност го прави от силна любов, а пък ти си го ядосала. Защото си прегорила манджата, защото си се усмихнала на съседа или пък по някакъв друг абсурден начин, което може да е оправдание само за един нещастен насилник.
Тук съм, за да ти напомня, че нито една истинска любов не оставя синини, не те кара да плачеш неутешимо от болка и унижение, нито пък буди страх. Това, което ти и много други жени, за съжаление попаднали в капана на някой егоцентричен насилник, няма как да осъзнаете. Защото живееш с постоянно чувство за вина и с убеждението, че ще бъдеш удряна, докато не станеш перфектна. А до тогава си само едно нищожество, което се ползва за слугуване и…останалото просто ме боли да го напиша.
Ако сутрин се поглеждаш в огледалото и откриваш, че лицето ти не сияе от щастие, а единствено от сълзи и ще се наложи за пореден път да си криеш синините, защото те е срам, че онзи, когото толкова обичаш, те е „обичал“ със силната си ръка, та чак те е боляло, просто бягай. И не мълчи, защото следващата в черната статистика за жертви на домашно насилие, ще бъдеш ти. А тогава и да крещиш – няма да има кой да те чуе. Както днес вече няма как да чуем 26-годишната жена от Старосел, открита безжизнена от удари и намушквания в дома си. Вероятно пак от мъж, който е преливал от любов към нея. И това се случи днес. Да, сега – тази седмица. На може би 100 километра от твоя дом.
Насилието не е любов. Ревността не е любов. Чувството за собственост не е любов. Всички тези прояви са отражение на болното съзнание на човек, към когото не можем и не трябва да проявяваме разбиране. И ако днес той може да те удари, без дори да се замисли каква болка и какви последствия ще има за теб, вярвай че ще бъде способен да го направи и утре. Или след месец, или година. И може да е по-страшно, дори фатално.
Тръгни си днес, разкажи на всички днес, поискай своето възмездие днес. Направи го, докато те има, спаси не само себе си, но и потенциалните жертви след теб. И помни – любовта не е изстрадано щастие, тя е просто щастие!